Изповед
Пътеките към мен сама затворих.
Натрупах преспи – ледена стена.
Ранена от предателства, измени,
да преболея болката сама.
Сърцето със спокоен ритъм
да отброява земните ми дни.
Заключено със тежки катинари,
на всички и за да всичко да прости.
... Но мъдростта не ми е отредена!
Светът навън все някак ме зове.
Навярно с тази участ съм родена –
да ме разпъват всички ветрове.
Да ме изгарят лумнали пожари.
Безсъница в очите да люти.
От нещо винаги да съм ранена,
за нещо все да ме боли...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Марковска Всички права запазени