Изповед на моята душа

Не се обаждаш ти нито нощ,  нито ден,

не ме търсиш и забрави  за мен...

Не ти липсвам аз  явно вече,

защото съм от тебе далече...

Седя си в стаята сама,

сълзи роня и стихове редя..

Защо такава е моята съдба,

далеч от тебе аз да съм сега?

Ти за мене може и да забрави

и може и мен да остави...

Може би аз  вече ти омръзнах,

откакто не ми пишеш писма,

сърцето ми замръзна...

Дали твоето сърце все още  е свободно,

или от друга стрела е уцелено любовно?

Защо моята душа така роптае,

а лицето ми на сълзи то ухае...

Защо ми липсваш ти тъй силно всеки Божи ден,

и сега без теб сякаш  вече няма мен?

Не се чувствам цяла без тебе,

липсваш като парченце  от мене...

Има много  по-красиви жени от мен,

друга може би ще  заплени  твоето сърце  някой ден...

И аз ще остана отново  сиротно-самичка,

знам, пак ще роня сълзички...

Кажи ми ти какво да правя и трябва и да те забравя?

Каква магия стори ти с мене?

Хайде развали я, та сърцето ми да спре да стене...

Това писмо от мен за теб сега

е изповедта на моята изстрадала душа...