Изпуснах го... небето да погаля
Скъси́ се. Отесня ми есента.
Денят зазъзна, слънцето изтля.
Поех насам, а някои – натам,
едни и същи са солта и хлябът...
Загражда от неделя зимен студ,
власинки мраз по покривите гизди.
... За Шекспир – сцена е. За Холивуд:
светът е дал последната си риза.
Изсъска вятър. Не че ме е страх.
Замръквах и в око на бубулечка,
но Палечка ми даваше кураж
да стискам неиздрасканите клечки!
Каквото исках е, което взе...
Сандалите на есен от камъ́ш са,
а локвите за моите нозе
небето ще изплаче... То по мъжки
държи се! Вятърът разнася грим,
кап-кап... дълбае тежката му дума.
Вълшебствата са само с братя Грим,
но зяпам си като децата, умно.
Пораснах. Не личи си – ей до тук!
Но есента съвсем ми умаля́.
Чадърът хвръкна! Закъснял за юг.
... изпуснах го... небето да погаля.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Красимира Чакърова Всички права запазени
