Изпуснах го... небето да погаля
Скъси́ се. Отесня ми есента.
Денят зазъзна, слънцето изтля.
Поех насам, а някои – натам,
едни и същи са солта и хлябът...
Загражда от неделя зимен студ,
власинки мраз по покривите гизди.
... За Шекспир – сцена е. За Холивуд:
светът е дал последната си риза.
Изсъска вятър. Не че ме е страх.
Замръквах и в око на бубулечка,
но Палечка ми даваше кураж
да стискам неиздрасканите клечки!
Каквото исках е, което взе...
Сандалите на есен от камъ́ш са,
а локвите за моите нозе
небето ще изплаче... То по мъжки
държи се! Вятърът разнася грим,
кап-кап... дълбае тежката му дума.
Вълшебствата са само с братя Грим,
но зяпам си като децата, умно.
Пораснах. Не личи си – ей до тук!
Но есента съвсем ми умаля́.
Чадърът хвръкна! Закъснял за юг.
... изпуснах го... небето да погаля.
© Красимира Чакърова All rights reserved.
