Изречено под камък
Ти... не подозираш...
колко ми е трудно да мълча...
От инат, от болка...
чак до... глупост...
С остри токчета, с обувки черни
нахлува побеснялата тъга,
пробожда думите
и със злоба се завърта на петите си...
Тогава
във вишневи фонтани
неукротимо блъска се кръвта.
Пулсират луди бризове
в премрежените вени.
Прегракнала от викове -
съвсем останала без глас,
кристализира самотата
в бучка ледена...
Ще падна вече, но... не,
не на този тротоар.
Твърде нисък е и може да спаси главата ми...
Пък и грозни са му плочките -
не ми отиват на оредялата коса,
ще загрозят и рижото,
останало в брадата ми...
Ти... не разбираш
колко ми е трудно да мълча,
когато искам да прошепна
думи за обичане...
Потънала - душата ми
бездънно търси бряг...
Висок и стръмен.
Да политне...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Красимир Чернев Всички права запазени
