*Жилав гняв*
Когато ме отблъскваше от себе си,
едва ли Вярвал си, че ще успееш
с бодлива Гордост
драскотините до кръв да премълчиш,
ти Нежността избра
с Tърпение да заличиш...
А знаех, че те имам за Секунди
и после пак, понесла
Любовта си в дрипа -
се скитах в прашно, каменно поле,
натъртващо нозете ми
с необратима по изгубеното - Mъка.
А ти изтриваш ме от себе си
със гумичка -
пръскаш и
нищожните останки на Страстта,
поливаща със восъка си пръстите ми
и на Щастието и безсилие плача.
Когато ме затриеш в себе си,
едва ли няма да Усещаш пак -
вкуса на жилавия Гняв,
забил паразита по тогава...
Едва ли егоистично е,
че се Надявам...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мир Всички права запазени
