*Жилав гняв*
Когато ме отблъскваше от себе си,
едва ли Вярвал си, че ще успееш
с бодлива Гордост
драскотините до кръв да премълчиш,
ти Нежността избра
с Tърпение да заличиш...
А знаех, че те имам за Секунди
и после пак, понесла
Любовта си в дрипа -
се скитах в прашно, каменно поле,
натъртващо нозете ми
с необратима по изгубеното - Mъка.
А ти изтриваш ме от себе си
със гумичка -
пръскаш и
нищожните останки на Страстта,
поливаща със восъка си пръстите ми
и на Щастието и безсилие плача.
Когато ме затриеш в себе си,
едва ли няма да Усещаш пак -
вкуса на жилавия Гняв,
забил паразита по тогава...
Едва ли егоистично е,
че се Надявам...
© Мир All rights reserved.
