Усмивката, когато ми отне,
ми взе дете, животе мой.
Забравих да се смея от сърце,
забравих радостта къде живее.
И сълзите тогава ми отне,
преглъщах болката, забравих как се плаче,
не се прежалва обично дете,
сърцето заприлича на сираче.
Сега посягаш да ми вземеш любовта,
забравих да целувам, просто спрях.
Все още имам своята душа
и топлина, и огън вместо смях.
Така ли ще я караме със теб?
Ти все ми взимаш, все да ме боли.
Е, хайде, спри се, просто ми върни
най- ценното, макар и преродено.
© Даниела Атанасова Всички права запазени