Като в тежка наркоза, аз към тебе политам

и повтарям си тихо:"Знам, че нямам крила!"

Но защо ли тогава така се обричам

волна птица да бъда, а съм само жена.

Дето тихо потъва в очите ти тъмни

и усмивката твоя е спасителен бряг, 

в самотния пристан на деня ми помръкнал

приютяваш душата ми-скитник в грозния свят.

И превземаш ме тихо, постепенно, без думи.

И превръщаш деня ми в крайпътен пейзаж,

покрай който аз някак случайно преминах

и да срещна пак себе си почти не успях.