Като в тежка наркоза, аз към тебе политам
и повтарям си тихо:"Знам, че нямам крила!"
Но защо ли тогава така се обричам
волна птица да бъда, а съм само жена.
Дето тихо потъва в очите ти тъмни
и усмивката твоя е спасителен бряг,
в самотния пристан на деня ми помръкнал
приютяваш душата ми-скитник в грозния свят.
И превземаш ме тихо, постепенно, без думи.
И превръщаш деня ми в крайпътен пейзаж,
покрай който аз някак случайно преминах
и да срещна пак себе си почти не успях.