Клавишите на вятъра
Понякога те чувам като мисъл
и с мислите ми тихо си говориш.
Лъчите пеят в топлите си нишки,
заплитат за сълзите ни отвори.
Открехвам ги и виждам свобода,
облечена е в облаци и изгрев.
Немисленото искам да ти дам
и слънцето от вятъра подгизва.
Старинни струни, восъчни морета
и пламък горе - капнала въздишка,
небето - с дъжд луната си обрекли
да пали в нас усмихнати вълнички.
Затварям всичко - чувам тишина,
пианото от прах е бяло-черно.
Днес утрото ме топли, но вина
наричам този опит да прогледна...
Мечтите къпят плахо светлините,
а с чувствата гласът ти сякаш спори.
Горя под сенки хладни и политам
преди да сме си спомнили пороя.
Понякога сънувам в полунощ...
но все по-често с теб будувам луда.
Какво ли тъмнината влажна носи,
дали е този пламък чуден?...
Ти моят вик за помощ към света ни
ще бъдеш чак до края на вселената.
За теб издирвам пламнала врата
към дом обвиван в сън столетия...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Йоана Всички права запазени
