Когато се събудиш, ще е късно
На хълбок легна люлякова нощ и
зефир поле небесно набразди.
Луната, като куче вън се пощи –
на паша води хиляди звезди.
И вятърът ги сбира, до премала.
Един невидим, но добър овчар.
В прозорчето ми светлинката, бяла –
за думите среднощни, ярък фар,
светлее и разкъсва с пръсти мрака,
щурец разплакан тихичко теши,
че ще възкръсне Онзи, дълго чакан –
Спасителят на нашите души.
Избра Луната агне, среброруно –
да принесе в небесния олтар.
Един поет задрямал тя целуна,
да заличи в сърцето белег стар.
Разсъмва се, а ти поспи поете,
ще вържа вятъра – да не гълчи.
Коси ще спусна – слънце да не свети,
в до сълзи уморените очи.
На теб не са ти нужни ореоли,
в косите само носиш ти сребро.
За този свят ти тази нощ измоли –
в най-светъл стих и обич, и добро.
Когато се събудиш, ще е късно,
и всеки цвят нощес разцъфнал, плах,
благословия над света ще пръсне...
Ти благодарно прошепни : Живях!
--------------------------------------------------------------
Желая ви светли празници, приятели!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
Произведението е участник в конкурса:
