Когато си отиваш, остани!
От бабина душица ми е чаят,
дъждът изрони слънцето, вали́.
А в сенки сипва сумракът омая,
на крак ще пиеш? По-горещ, нали?
По рамото на чаша се извива
катурната сълза – откъснат миг.
Премигнах, но от другаде извира,
или топи се лед с любовен тик.
Бездумна е Луната в своя ра́зсип,
забърква си мехлем с масло и мед.
Личи ли, че сме мъничко порасли
или е второ пълнолетие?
По глезена на вечер окъсяла
приплъзва се покоят от стени.
Като смола полепваш, аз съм цяла,
... когато си отиваш, остани!
Не знаеш колко? Нека ти подскажа –
започне ли Луна да се кълби́,
тръгни! На мене зарежи куража,
да кипна чай... От него се напи?!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Красимира Чакърова Всички права запазени
Благодаря и на теб Мария - и за отделеното време и за споделеното усещане!
