Когато си отиваш, остани!
От бабина душица ми е чаят,
дъждът изрони слънцето, вали́.
А в сенки сипва сумракът омая,
на крак ще пиеш? По-горещ, нали?
По рамото на чаша се извива
катурната сълза – откъснат миг.
Премигнах, но от другаде извира,
или топи се лед с любовен тик.
Бездумна е Луната в своя ра́зсип,
забърква си мехлем с масло и мед.
Личи ли, че сме мъничко порасли
или е второ пълнолетие?
По глезена на вечер окъсяла
приплъзва се покоят от стени.
Като смола полепваш, аз съм цяла,
... когато си отиваш, остани!
Не знаеш колко? Нека ти подскажа –
започне ли Луна да се кълби́,
тръгни! На мене зарежи куража,
да кипна чай... От него се напи?!
© Красимира Чакърова All rights reserved.
Благодаря и на теб Мария - и за отделеното време и за споделеното усещане!
