Когато
тревата бе мократа стъпка на Бог,
чух -
по къща на паяк слиза луда роса...
Тогава -
разбрах, че земята е боса...
а на очите ми -
летните косове...
Когато
всички макове станаха синьо стъкло,
чух -
вечерта иззад скалите как пропълзява...
Тогава -
тръгнах към теб и нищо не носех...
но на очите ми -
летните косове...
Когато
прегърна ме тъмното, а аз цялата светех,
чух -
шум от крилата ти, а долу на косача откоса...
Разбрах -
нямам очи...
но прогледнаха слепите косове...
посветено
© Маргарита Василева Всички права запазени