Комоцио
Имам толкова ръст, че да стигна до прага на стаята
и да видя, че всъщност таванът остава без покрив;
че звездите са сън. Да, навярно така ще е правилно.
Да, навярно звездите огряват единствено горе…
Аз не мисля до там. Аз съм тук като спряло мълчание
и не смея да мина отвъд сладостта на тъгата.
Диша шумно диванът и сбутва по ъгъла масата,
от която изпадат запалени в мрака цигари.
Звънват чаши от допира, виното в тях се разпенва
и в очите ти пламва искра като бърза комета.
В тях златистото сменя цвета си в катранено черно.
Кой те лъга до днес? Тъмнината умее да свети!
Тъмнината е само сгъстена до болка илюзия.
Имам толкова ръст, че да стигна до прага ù боса.
Ако още си тук, ще усетиш. Въобще не е трудно.
Всичко старо отдавна се жалва от остро комоцио.
Няма минало. Бъдеще още не можем да раждаме.
Виждам само таван и небе без очакван завършек.
Пий кафето си топло. Каквото изстине – е празно.
А звездите са сън, ако просто си спрял да ги търсиш.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ружа Матеева Всички права запазени
