/на Воймир Асенов/
Отминаха бързите влакове.
Последният - току що.
И пламнаха в миг като макове
хиляда въпроса: "Защо?"
Май трябва да хвърлям доспехите.
Защо ми е повече меч?
Не е ли красива утехата,
че жив съм след толкова сеч?
Какво, че мечтите са скършени?
Или че надеждите спят?
Не всичко докрая е свършено, ...