Къща от думи
И понеже не зная дали съм оттук,
още в тъмните вечери стихове пиша.
Дъждовете прииждат студени от юг
и закапват в улуците – тънка въздишка.
Аз не тръгвам да търся по пътища свят
невъзможно скроен, като дреха да стяга.
Имам малък, за мене красив необят
и познавам до дъното земната тяга.
Счупих толкова, колкото трябва игли
за да мога от думи криле да ушия,
да повдигна завеси, зад тях да боли
и остана смълчана пред болката виеща.
Да си взема поуката, раната в гръд
и отпия от суша в забравена стомна.
Да износя вина без присъда от съд,
и че всякоя обич е лек, да запомня.
После кротко да вляза в една тишина,
с аромат на зелено и люляци кичести.
Там, където с очи на смирена жена
да се видя със сплетени плитки момиче.
И понеже не зная дали съм оттук,
построявам си често от думите къща.
Без прозорци, врати, без кънтежи от звук,
но където обичам отвън да се връщам.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ани Монева Всички права запазени
Благодаря за усещането!
