Луната разказва (Приказка за лека нощ)

от късното вълнение на мислите ми

се увлича всеки прилив

откъснато от себе си -

небето

се облича във вода

(водата се облича в облаци)

забравя за света

и вече никой

никой!

не може да го отдели от неговата свобода

размивам най-нарочно

граници и хоризонти

(без предели!)

конкретика не е присъща на Сега

разливан -

акварела на нощта

(но нощ такава -

непорочна)

настъпва по платното мощно

(но мощ такава -

не-нарочна),

сякаш шепичка пера

е духната от бриза на посоки

всякакви

такива -

незаписани във ничии атлас

тук всичко е започнало от точица

и точно себе си е търсило със своя глас

(тъй както аз)

в пороя 

се събужда ехото

в просъницата си

издава много тайни

преповторени

в словата му

не винаги

се спазва словореда на познатото

и не очаквай

да ти каже всичко за съня

ти сам сглобявай пъзела на своята душа

аз само ще запаля

(както всеки път съм правила

и без това)

фитила на свещта - във тялото си

(Слънцето е услужливо

ако му поискаш огънче) -

да осветя атлазите на морските вълни

припяващи, че нещо ще пристигне

то пристига

да довърши песента,

която е започнало

и е оставило да диша

повече,

от колкото му е достатъчно

за неговия танц

а аз

ще се удавя в огледалото на спомените си,

докато

се слеем във едно

със отражението ми

и всички граници, които правят мен -

реална 

повече от него -

не изчезнат

и спокойствието не намери цялост

и баланс

там - някъде

във хипертялото на двойното изображение -

в реалната среда на моето лице,

където видимо - не съществува 

нищо

и всичко ни наглежда винаги

от там

сега.