Лястовици бели
Децата ни пораснали незнайно,
отлитат като лястовици бели,
улисани в сиво ежедневие,
не виждаме посоката къде е.
И питаме се заедно защо ли,
така внезапно, тихо отлетяха,
а може би самите сме виновни
за тяхната посока необятна.
Виновни сме за мигове, когато
било е нужно ний да ги погалим,
да кажем думи мили и грижовни,
а те да ни прегърнат и целунат.
Тежи, когато се погледнем,
косите ни безкрайно побелели,
годините не могат да се връщат,
но лястовици бели ни прегръщат.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Николинка Йорданова Всички права запазени
