Лястовици бели
Децата ни пораснали незнайно,
отлитат като лястовици бели,
улисани в сиво ежедневие,
не виждаме посоката къде е.
И питаме се заедно защо ли,
така внезапно, тихо отлетяха,
а може би самите сме виновни
за тяхната посока необятна.
Виновни сме за мигове, когато
било е нужно ний да ги погалим,
да кажем думи мили и грижовни,
а те да ни прегърнат и целунат.
Тежи, когато се погледнем,
косите ни безкрайно побелели,
годините не могат да се връщат,
но лястовици бели ни прегръщат.
© Николинка Йорданова All rights reserved.
