Лятото
Отива си - задъхано
и тръпнещо.
Изгубва се,
препуска с огнен дъх.
Сърцето му - изгарящо
и слънчево
аз искам да запазя
вечно в свойта гръд.
Косата му е волна
като вятъра,
а устните му - с дъх
на пясък и море.
Наметнало се е с
воал от водорасли
и мургави и боси
са му стройните нозе.
Опитвам се с
ръка да го докосна,
а то ми се изплъзва
ловко и със смях.
Поглежда ме
и смига дяволито.
А догодина, обещава,
че ще дойде пак.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Вергова Всички права запазени
