Отива си - задъхано
и тръпнещо.
Изгубва се,
препуска с огнен дъх.
Сърцето му - изгарящо
и слънчево
аз искам да запазя
вечно в свойта гръд.
Косата му е волна
като вятъра,
а устните му - с дъх
на пясък и море.
Наметнало се е с
воал от водорасли
и мургави и боси
са му стройните нозе.
Опитвам се с
ръка да го докосна,
а то ми се изплъзва
ловко и със смях.
Поглежда ме
и смига дяволито.
А догодина, обещава,
че ще дойде пак.
© Мария Вергова All rights reserved.
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
anonimapokrifoff
Ти как си, сине, в твоята чужбина, където океанът пръски мята? Когато ти оттука си замина към по-доб...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
