Щом в заника на пролетния ден,
май роши нацъфтелите ни круши
и облаци в пейзажа разтопен
танцуват си със гумени ботуши.
Пчелите са жужащи работяги,
събират пак безценния нектар
и синори ураснали бродяги,
припяват си с ветреца катунар.
И в хладното усое на горите
картечно се провиква и кълвач,
а в дъхавите пазви на липите
разтапят се надеждите по здрач.
И портицата скръцва до забрава
очакваща да дойдеш, мила ти,
а спомените в топлата морава,
навяват ми любови и мечти.
Чардаците с разцъфналите ружи
са гиздави момици светлобели
и в залеза с палитри теменужни
очите ми копнежно са запрели.
Луната е закичено момиче
и аз смутен се чувствам и нелеп,
нощта така немедлено изтича
и времето не стига да съм с теб!
16.05.2020 г.
Из "Пътник през Рая"
© Владислав Недялков Всички права запазени