Две тела.

            Ще бъдат или бяха?

Обърнати един към друг,

            но не и с гръб

            един към друг,

отгребваха със шепи

            от паницата

едно такова

             оглушително мълчание.

Понякога погледите се завъртаха,

да видят силуета,

             тялото,

но синджирът, а и халката

            за носа,

ги връщаха със вик към

            пустотата.

Синджирът е сложната мозайка,

а брънките му + нашите молитви.

Халката му е вялото ни

            послушание,

до вялото подръпване

            нанякъде.

А отначало бе началото!

                              *

Във миговете им ще идва

              третият.

Със вой ще лочи от паницата,

резки от зъби в глината

             ще вложи.

Но от резки от зъби

             сълзи не текат.

Нито сополи, нито нафта.

Те носят ярост, болка

              в полусън.

А блясъкът в канавката е вече

             злато.

Нощта е ден, а само ножът

             нож е.

Той, третият, и силуета ще захапе!

По-малкият, безпомощен

                 и слаб,

 и безутешно ще заблъска.

             По... синджира,

с кирка, с лост...

Със вежди ще огъне търнокопа!

             Ще се постарае!

                           *

Сега са мъж, жена и силует

              неясен.

По дълъг път, като гръбнак

             на щука,

             неясният върви

от опашката към миризмата.

А те се виждат и са свои.

Обичат се. А аз го казах!

Помня, че го казах.

"А отначало бе началото!"