Майка
Майка
На залеза студената жарава
вечерникът раздухва във искри
и някак неусетно свечерява
над тъжно-замълчаните гори...
Жена във черно бавно се прибира,
умора скръбна в крачките личи-
внезапно трепва, цялата вибрира
с пресъхнали от чакане очи...
На прилеп със криле една незвана
тревожна жал в душата й гнезди-
заглъхва стон последен от камбана,
виновно мигат първите звезди...
Вратата все отключена оставя-
надеждата похлопва и в съня...
В пътечката обрасла със забрава
жълтее още ланшната трева...
Знам Времето безмилостно изтрива
ненужното във чуждите души,
но в Майката тревогата е жива
със Вярата, която я държи...
... И жив ще е Синът, докато бие
в гръдта отляво Болката света,
а Слънцето изгряло не открие
за първи път- заключена врата...
Коста Качев
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Коста Качев Всички права запазени
