Малък етюд
532
0
2
О, свири в ушите ми
вятър
и стене,
от мъка, че сам е
в дълбокия дол...
И тича нанякъде той
да се скрие,
срамува се сякаш,
че сякаш е гол.
През рамо ни гледа
Върхът
от високо
и сякаш презрително
свива очи...
Присмива се сякаш
отдолу Потокът
и пак отразява
невинно лъчи!
А аз се почувствах
и слаб, и ненужен,
над мен планината
надменно кръжи...
Но аз не се сърдя!
Дори съм изпружен!
Защо ли във мене
Душата тъжи?!
1974 г. Белмекен
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Христо Славов Всички права запазени
