Метаморфоза
Къси нощи, дълги дни –
толкова е непривично,
че сред всичките жени
аз на мен си не приличам.
Бях с изваяна снага,
бях безпаметно красива.
Даже не разбрах кога
почнах с фона да се сливам.
Свикнах нощем да шептя,
някак си по самодивски.
Пиех с шепи от света –
днес съм мъдро-пресметлива.
Меря хляба, обичта,
равно всекиму да има.
Преди хиляди лета
всичко в пазвата си взимах.
Кътах цялата дъга.
Беше толкова отдавна...
Виждам смисъл чак сега,
може би за да раздавам
добрина и цветове
(кът ми бяха, малко срамно),
та да може днеска две
слънчица да ме наричат "мамо".
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Миглена Миткова Всички права запазени
