Метаморфоза
Къси нощи, дълги дни –
толкова е непривично,
че сред всичките жени
аз на мен си не приличам.
Бях с изваяна снага,
бях безпаметно красива.
Даже не разбрах кога
почнах с фона да се сливам.
Свикнах нощем да шептя,
някак си по самодивски.
Пиех с шепи от света –
днес съм мъдро-пресметлива.
Меря хляба, обичта,
равно всекиму да има.
Преди хиляди лета
всичко в пазвата си взимах.
Кътах цялата дъга.
Беше толкова отдавна...
Виждам смисъл чак сега,
може би за да раздавам
добрина и цветове
(кът ми бяха, малко срамно),
та да може днеска две
слънчица да ме наричат "мамо".
© Миглена Миткова All rights reserved.
