Мисията невъзможна
Нещастно беше слънцето,
помоли ме да го спася.
И аз в ръцете си неистово го носих.
Води, гори преминах, планини,
в оврази крих го,
милост все за него просих.
Бях шерп
нарамил тежка карма
сред вечна нощ и студ свиреп...
Едничко, сам-самичко, слънчице ми ти остана,
в чуждеещия свят проклет.
Без тебе гасна в севера зазидан.
Замръзвам непостигнал се сред ледени мъгли.
Води ме към слънцата що не гаснат
и осветяват мрачните ъгли...
Облегнати на пропасти злокобни,
залутани сред отражения безброй,
на просяци приличат ослепени,
лъчи протягащи към вечния покой...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Младен Мисана Всички права запазени
