Мисията невъзможна
Нещастно беше слънцето,
помоли ме да го спася.
И аз в ръцете си неистово го носих.
Води, гори преминах, планини,
в оврази крих го,
милост все за него просих.
Бях шерп
нарамил тежка карма
сред вечна нощ и студ свиреп...
Едничко, сам-самичко, слънчице ми ти остана,
в чуждеещия свят проклет.
Без тебе гасна в севера зазидан.
Замръзвам непостигнал се сред ледени мъгли.
Води ме към слънцата що не гаснат
и осветяват мрачните ъгли...
Облегнати на пропасти злокобни,
залутани сред отражения безброй,
на просяци приличат ослепени,
лъчи протягащи към вечния покой...
© Младен Мисана All rights reserved.
