Монолог

Отново насаме с нощта...

 На размисъл...  с листа пред мен...

 ... Твърдят, че имало съдба... Животът - вече нареден,

 записан от незван творец, бил запечатан с вечността...

 Защо да носим днес венец от тръни? С длани във пръстта

 защо да търсим благослов? За грешките неволни - прошка?

 А за ония - от любов... Те грешки ли са? Или просто

 били сме себе си... Дали ще може някой да отсъди

 кое е право в тези дни? Защо обречени да бъдем

 на нечия прищявка? Как да търсим път през тъмнината

 в очакване да видим знак... В стремеж да променим съдбата,

 живота дъвчем с дива страст... Вървим прокудени и клети,

 подтиквани от чужда власт,

 напред...

 В стремежа да усетим,

 в ръце съдбата че държим, се борим за пари, за слава...

 Градим палати от мечти...

 А той, животът... отминава.

 Върви със нас... напук на нас. И знаем - няма да се върне

 назад... И в сетния си час, назад когато се обърнем,

 ще видим... нечии следи. Чии ще бъдат? Чужди? Наши?

 От грях изпредените дни кой ще заплита в съвестта си?

 А със победите зад нас (макар безсмислени и тленни)

 кой би се хвалил в оня час? Да прецени делата земни

 чие е правото тогава? Макар чеда на светлината,

 нека си кажем днес направо: със грях дошли сме на земята

 и цял един живот вървим, в стремеж греха да превъзмогнем...

 Уви, понякога грешим... Навярно в опит да помогнем

 на себе си да разберем каква е днешната ни същност...

 Не искаме за миг да спрем... Дори и вече да е късно

 за отговори, търсим знак във ръкописа на съдбата...

 И в най-отчайващия мрак пак дирим път към светлината

 с надеждата, че в този свят, създаден тъй несъвършен,

 ще видим смисъл... със душата.

 И ще си тръгнем опростени.