Морето
И се разлива синьото пред мен...
Морето смъква тънката си риза,
със поглед, ненадейно променен,
по стълби от рапани бавно слиза
в дълбокото, в самата ми душа
и засиявам в синьо просветление.
Със шепота на чайки се теша,
препълнена със нежност и смирение.
Морето ми напомня, че съм миг,
прашинка върху скута на Земята,
самотна лодка, неочакван вик,
понесен от внезапен топъл вятър.
А водорасли в люлка от сатен
старателно, грижливо ме завиват
и се разлива синьото над мен,
докато спя на дъното щастлива.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Нина Чилиянска Всички права запазени
