На брега на великата вечна река
дето времето хвърля хайвера си,
моят татко стои като благ великан
и от много прозрачност трепери.
До нозете му камък с красиво сърце
става слънце и хляб му изпича.
После скача в реката и тръгва без цел,
и на рибите става сестриче.
Моят татко го гледа с далечни очи,
после хляба на залци разчупва
и ги хвърля по пет. А над всеки хвърчи
бяла птица, от капка излюпена. ...