Ден след ден се будя, за да видя
празнотата, пламтяща вътре в мен.
Нощ след нощ не мога да се боря
с магията, хващаща ме в този плен.

Дните бързичко минават
и не питат – продължават...
А нощите смирено чакат
сълзите ми, отново да заплача...

Ето, ти стоиш на прага,
вперил погледа си в мен,
но хубавите дни потъват във забрава -
ти отиваш си, отиваш си от мен.

Спри! Не си отивай
по пътеката в нощта!
Виж ме, вървя след тебе
и наяве, и в съня!

Спри, почакай! Прегърни ме!
Аз главата си на твоето рамо ще подпра,
кротко сълзите твои ще изтрия
и ще те целуна с усмивка на уста.

Ненаситни устни в теб ще впия,
но ще се събудя, за да разбера,
че пак, улисана в магия,
била съм в капана на съня...