Мракът изгрява от изток
Бързо свиквам да гледам в слънцето,
да го търся,
да го опитвам,
да си внушавам, че не поглъща
истории
и реликви.
Бързо свиквам да шепна в светлото,
да си признавам,
да се заричам,
да се покланям и роболепно
в блясъка
да коленича.
Бързо свиквам, а в безсезоние
не си познавам
крачетата...
Гоня се, гоня се, гоня се-
най-лудият луд
на планетата.
Бавно отвиквам. Не бъркам.
Мракът изгрява от изток,
но всичко бавно е мълком
и не боли...
Излишно е.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
