Спомени връхлитат ме,

думи грозни и токсични,

с ноктите си пак раздират ме.

И опитвам да простя, но пак…

безсилна падам в този мрак.

Времето дано ме вразуми!

Че в грях преживявам,

своите последни дни.

На  своя баща,

мой тил, мой стълб, моя горчивина,

аз не мога да простя!

И въпреки това си спомням,

всичките моменти кратки,

в които можела съм да въздъхна:

„Винаги ще те обичам, тати!“

Но пак някой демон ни връхлита,

навред почерня моя татко, с черна дрипа.

И озлобено ококорил своите очи, ме пита:

„До кога ще ме нервираш ти?“

Започвам аз да плача,

не зная, кой е този срещу мен?

И тихичко сърцето ми ме тласва,

в онзи страх непобеден.

Думи, остри като нож,

забиват се в съзнанието крехко.

Езици огнени и злост,

ридания, смълчаване и ехо.

Всичко отшумява,

пак спокойно е небето.

А в къщата са двама – 

бащата и детето.

Дружен смях се чува,

всяко зло е надалеко,

до следващия ден,

във който черно ще е пак сърцето.