На Баща ми
Той почти не ми се усмихваше
и не зная дали беше тъжен.
Не разбрах дали някой му липсва,
или някому с нещо бе длъжен...
Беше тих и самотен по избор,
но го питах какво му е. Често.
Вероятно през негова призма,
бе пречупил света за по-лесно...
Той не търсеше Божия помощ.
Не разбираше вярата свише,
и с живота бе ребром - на нож,
но го вдишваше, сякаш че скрѝшом.
А сърцето му? Бие тревога
за последната паметна битка,
и увѝ - не разбра, че от Бога
няма орис без кръст и молитва.
Вперил поглед напред към покоя,
ни остави със плач над свещта.
Кротко тръгна си рано следобед,
моят тих и измъчен баща...
©тихопат.
Данаил Антонов
28.03.2024
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Данаил Антонов Всички права запазени
