Вървя по брега на океана,
удрят се в душата ми бурните вълни.
Душата ми, отдавна разпиляна,
за тебе още ден и нощ тъжи.
Обливат пътя ми бурните вълни,
докосват ме омайно с нежната си пяна.
Луната се оглежда в моите сълзи,
сълзи по тебе, обич неразбрана.
Поглеждам напред, навътре в океана,
усещам щастие, мъка... Боли.
Чувствам величието на безкрая,
величието на живота, който ни раздели.
Дори луната не огрява морето,
така, както ти огряваш мойто лице.
Дори звездите не блестят на небето,
така, както ти - в мойто сърце...
Днес нощта е много различна,
красива е днес дори и тъгата.
Ти ме караш да те обичам
повече от океана, който ме докосва в душата.
Повече от звездите, които мечтая да стигна,
повече от всичко на земята...
Днес нощта е много различна,
красива е днес дори и тъгата.
Ето - стоя пред бурния океан,
представям си твоя образ студен.
Протягам към теб своята длан,
а ти все повече се отдалечаваш от мен.
Дали ако тръгна навътре към океана,
дали ако потъна, за мене ще те боли?
Дали поне спомен за теб ще остана,
дали ще ме откриваш в бурните вълни?...