На кладата гореше любовта
Назад!... Назад!... Крещяха всички,
тълпата път направи,
във бяло мина тиха колесницата,
отправяща се към запалената клада.
Свалиха, влачейки, една порочница,
плачеща в утеха грешница,
завързаха я там в средата... зверски,
в сълзи обляна, тиха, светеща.
Слепците с викове осъждаха я,
със чувства, хвърлени от тях отдавна,
в едно събрали се лъжи и истини,
със злоба режеща... и остро-хладна.
На кладата! Горете я! Умри!
С очи вампирски вперени крещят.
Моли за милост! Нали си истинска!
Със факли слепота изправени стоят.
На кладата стоеше, бяла, истинска,
тъй нежна и омайна - Любовта,
и само кимаше, набожно се усмихваше
на някаква жена в тълпата от тела.
И тя пристъпи, и изправи се пред всички,
със черни дрехи и угаснали очи,
изсмя се честно, някак си нелепо,
и после глас в небето извиси...
Ума ли си загубихте? Неверници проклети!
дори и аз безсилна съм пред любовта,
към кладата обърната, поклон поднесе и,
и първа огъня запали тя!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Георги Зафиров Всички права запазени
