На моето поколение

Родихме се на топа на устата.

Израснахме в ограбена страна.

Надлъгвахме се вечно със Съдбата.

От плановете - нищо не стана…

Изгубвахме посоките в живота…

И ходехме във тъмното без път.

Мечтаехме за слънце в небесата.

И злите сили искахме да спят.

Растяха бурени във наш'та нива.

Научихме се всичко да търпим.

Сърцето  ни от болката се свива,

пред дерибействащите че пълзим…

Ний тичахме по стръмната пътека…

Заблуда беше този двайсти век.

Решавахме задачите не леки,

тъй както е било от памтивек.

Рисувахме лозунги по стените.

И правехме агитки през нощта,

изкъсо ни запушваха очите.

Държаха ни далече от света.

Командваха ни разни  комитети.

За тях ний бяхме винаги проблем.

Надхитряхме се просто общо взето...

Живуркахме си, за да не умрем…

За Свобода ний бяхме зажаднели.

Разпъваха ни те от край до край…

Във блатото голямо бяхме спрели,

и за „активните“ градяхме Рай…

Израснахме и остаряхме  гладни...

Във преходи живота ни мина!

Промиваха ни мозъците гадни...

От всичко ни държаха настрана.

Присаждаха ни чужди идеали,

живеехме във страх и във терор.

С мечтите ни се бяха подиграли,

И бяхме винаги със съвестта си в спор…

От догмите им бяхме уморени.

Чертаеха те нашите Съдби.

Упорствахме, създавахме проблеми,

но всичко бе на нашите глави.

И те накрая в тъмното се скриха…

Но и народът ни живя във страх.

Да ни прецакват не се умориха…

България докараха до крах!