На прага на душата ми
На прага на душата си стоя
и търся змийското начало -
онази мъдрост, чийто глас
понякога е много тих...
и същата, която кожата си сменя
след всяка тръгнала на път любов...
или пък тъй - със щракване на пръсти
премръзнала те топли в зимно утро...
На прага на душата си стоя,
от там е тихо като в гроб,
измамна липса на течения...
а в бездната ù глутниците вият,
лунен лъч пронизва тъмнината...
и осветява вълчите пътеки...
ако уморен на прага ù приседне пътник,
демоните ще са много тихи...
онази, мъдрата, ще скрие двойния език
и ще поговори с него -
за вечността и женското начало,
ще го накара да се чувства защитен...
подслон дори ще му предложи...
и с ангелско смирение
душата ми в краката му ще сложи...
Докато започне да се храни с птиците,
населили небето на душата ми,
тогава ще завият ветровете,
ще се разкъса лунната следа...
вълците ще стъпят на пътеките...
ще бъде награден от демоните с лов,
душата ми ще плаче с него....
защото ще загуби същността си
в тресавището на предадена любов...
и ще има време
за един-единствен и последен вик...
в замяна на сълзите ще получи Вечността,
в едно с онази - Вълчицата със змийския език.
Жени Иванова
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Jasmin Всички права запазени
