На Рия!
Защо, поете, не догони вятъра
в косите и със сълзи от обичане.
Защо не спастри болката в душата ú
и си отиде тихо с птиците...
А тя те е очаквала... и вярвала
във дланите ти, нейните погалили,
и тихичко разказвала във нощите
на малките звезди за свойте тайни.
От дните - безпосочия замесвала
в очите си надежди за завръщане,
С зората сутрин се обличала
във дреха на отречено обичане.
А привечер присядала сред клони
и птиците сънували душата ú,
по вятъра изпращала писмата си
да стигнат твоите покои...
И ти навярно препрочиташ думите
със онзи вкус тръпчив от самота.
Във побелелите коси на времето
закичил болката от любовта.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
