На Рия!
Защо, поете, не догони вятъра
в косите и със сълзи от обичане.
Защо не спастри болката в душата ú
и си отиде тихо с птиците...
А тя те е очаквала... и вярвала
във дланите ти, нейните погалили,
и тихичко разказвала във нощите
на малките звезди за свойте тайни.
От дните - безпосочия замесвала
в очите си надежди за завръщане,
С зората сутрин се обличала
във дреха на отречено обичане.
А привечер присядала сред клони
и птиците сънували душата ú,
по вятъра изпращала писмата си
да стигнат твоите покои...
И ти навярно препрочиташ думите
със онзи вкус тръпчив от самота.
Във побелелите коси на времето
закичил болката от любовта.
© Евгения Тодорова All rights reserved.
