На теб
На теб!
Не знам защо съдбата с теб ме срещна.
Дали не бе изпратен с мисия една?
Да разбере сърцето ми човешко,
че може да обича след толкова години самота!
Така е трябвало да стане.
Ни себе си, ни теб виня.
Че влезе в моя ден безличен,
с усмивка топла и с много доброта.
Почувствах аз отново, че съм жива.
За кратък миг усетих вечността...
И сякаш в този миг в птичка се превърнах.
Не стъпвах по земята, а летях...
Криле си имах - даде ми ги любовта.
Обичах, бях обичана, желана.
Щастлива бях, усмихвах се, копнях.
Но беше миг, а аз приех го с цялата душа.
Обичах те, дори когато бях ти безразлична,
дори за миг не съжалявам за това.
Зовях те, молех се безмълвно,
и шепнех ден и нощ на никому ненужното
"Обичам те" с надеждата да чуя същото и аз.
И после страшното настъпи,
прекършиха се моите криле.
И в миг едничък с бясна скорост,
политнах аз надолу... право в пропастта.
Ей, мило, някой беше казал,
че трябва всичко в този свят да се изстрада:
"За да останеш, за да си потребен,
за да те има и след теб дори,
ти всяка вещ и образ покрай тебе,
открий, изстрадай и отново пресътвори..."
Не искам да си лош, жесток и избухлив,
макар, че те обичам и такъв.
Но в теб се крие толкоз нежност,
добро сърце, усмивка топла,
че жалко е да криеш всичкото това.
Не ти отива!
Сега ще стана, тихо ще пристъпя,
врата тежка с мъка ще отворя,
и само крачка трябва да направя...
А толкова е трудно... и боли.
Но трябва!
Ще се зазидам цялата в мълчание!
Ще се превърна в спомен, колкото и да не искам.
Защото "трябва"... ах, как я мразя тази дума.
Но иначе забрава няма!
Оставям те, защото те обичам!
Прости! Ще срещнеш още по-добра!
Тогава се бори!
Пепи
Не знам защо съдбата с теб ме срещна.
Дали не бе изпратен с мисия една?
Да разбере сърцето ми човешко,
че може да обича след толкова години самота!
Така е трябвало да стане.
Ни себе си, ни теб виня.
Че влезе в моя ден безличен,
с усмивка топла и с много доброта.
Почувствах аз отново, че съм жива.
За кратък миг усетих вечността...
И сякаш в този миг в птичка се превърнах.
Не стъпвах по земята, а летях...
Криле си имах - даде ми ги любовта.
Обичах, бях обичана, желана.
Щастлива бях, усмихвах се, копнях.
Но беше миг, а аз приех го с цялата душа.
Обичах те, дори когато бях ти безразлична,
дори за миг не съжалявам за това.
Зовях те, молех се безмълвно,
и шепнех ден и нощ на никому ненужното
"Обичам те" с надеждата да чуя същото и аз.
И после страшното настъпи,
прекършиха се моите криле.
И в миг едничък с бясна скорост,
политнах аз надолу... право в пропастта.
Ей, мило, някой беше казал,
че трябва всичко в този свят да се изстрада:
"За да останеш, за да си потребен,
за да те има и след теб дори,
ти всяка вещ и образ покрай тебе,
открий, изстрадай и отново пресътвори..."
Не искам да си лош, жесток и избухлив,
макар, че те обичам и такъв.
Но в теб се крие толкоз нежност,
добро сърце, усмивка топла,
че жалко е да криеш всичкото това.
Не ти отива!
Сега ще стана, тихо ще пристъпя,
врата тежка с мъка ще отворя,
и само крачка трябва да направя...
А толкова е трудно... и боли.
Но трябва!
Ще се зазидам цялата в мълчание!
Ще се превърна в спомен, колкото и да не искам.
Защото "трябва"... ах, как я мразя тази дума.
Но иначе забрава няма!
Оставям те, защото те обичам!
Прости! Ще срещнеш още по-добра!
Тогава се бори!
Пепи
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Пепи Всички права запазени
