На времето във втренчения пир
Когато падне здрачът се завръщам
в пристанищата светли на греха.
Не се разкайвам, за да бъда същият.
Низвергнах праведника, който бях.
Защото сладостта горчи греховно,
а прекален светец и богу не е драг.
Но не понасям строгата черковност
на поглед вял маскирал се на благ.
Жените влюбвали се в мен забравих,
щом срещнах най-великата любов.
Тя дойде от потайните дъбрави,
за трайно щастие и порив нов.
А после с ангелския лик се вгледа
до дъното на моята душа.
В пътека лунна бавно ме поведе,
загърната със синкав звезден шал.
Вървяхме омагьосани в безкрая
през центъра на свята тишина,
обгърнати от девствена омая,
умити от неземна светлина.
Два лебеда докоснали се с шии
сред храма на гальовния всемир.
От цветето на вечността роса отпили,
на времето във втренчения пир.
https://www.youtube.com/watch?v=ePfX5lOs8sI
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Младен Мисана Всички права запазени
