Надеждата
Прегорялата трева на есента
все връща ме към нещо
прегаряло и в мен като главня,
но прибулено във пепел -
към вълните на узрелите жита
в жарта на лятото горещо,
към птиците в онази синева,
където те и бялото се срещат,
към пожара в моята душа,
в която топят се като свещи
чувства на божествен дар -
да обичаш по човешки ...
Те разтопиха се, на капки,
останаха ми само във очите,
пак есента ще ги обагри, знам го,
за да мога и зиме аз да виждам
неизгаряща надежда ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентин Василев Всички права запазени
Поздрави!