Наивни криле
Така се втурнах
всичко мое да ти давам!
Не знаех, че от даването ми
така боли.
Трънени пътеки
с дланите си укротявах,
разстилах обич
по нея да вървиш…
Наивни дните ми,
играеха на идеали.
Сама кроях крилете си,
рисувах си небе.
На дните восъчната зрялост
замесвах в хляб
и пиех чужди грехове.
А кой да каже
на онази птица в мен,
че твоят ръст е най-високата ти кота
и крилете ми,
копнеещи небе,
са те убивали във волния си порив.
Наивна младост!
Мътните я взели!
От самодивската ми обич
си останал без очи.
Не виждаш...
Нямаш време.
За тази обич да ми отмъстиш.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Лъки Всички права запазени
