Наивни криле
Така се втурнах
всичко мое да ти давам!
Не знаех, че от даването ми
така боли.
Трънени пътеки
с дланите си укротявах,
разстилах обич
по нея да вървиш…
Наивни дните ми,
играеха на идеали.
Сама кроях крилете си,
рисувах си небе.
На дните восъчната зрялост
замесвах в хляб
и пиех чужди грехове.
А кой да каже
на онази птица в мен,
че твоят ръст е най-високата ти кота
и крилете ми,
копнеещи небе,
са те убивали във волния си порив.
Наивна младост!
Мътните я взели!
От самодивската ми обич
си останал без очи.
Не виждаш...
Нямаш време.
За тази обич да ми отмъстиш.
© Лъки All rights reserved.
