Измъчих тънкото перо на словото...

                        Безбройни думи, празна суета!

                        Тежи в душата ми на времето оловото...

                        Попивам сивотата на деня.

                        От Хаоса се раждали вселените.

                        Звездите, казват, виждат се след взрив.

                        Какво ли ражда чувства - споделените?

                        Какво запалва погледа щастлив?

                        Опитах с Любовта да вляза в действие -

                        свободна роля, зрители, антракт...

                        Героят - главен... После пак заместване...

                        Аплодисменти! По-добра е! Факт!

                        Мизансът някак смазва вдъхновените...

                        Но пък от него, казват, не боли.

                        Прибираш в малка чанта съкровеното

                        и пак напред! На сцената бъди!

                        Не е за мен! Простете, искам истина!

                        С умение заключени врати

                        отварям с поглед - чувство неизмислено!

                        И никак, ама никак не боли!

                        Ще бъда с теб за важното причастие!

                        Ще те прегърна, без да съм добра.

                        И помисли, дали това е щастие?

                        Една реална, чувствена жена.